Проф. д.н. Ивайло Христов Николай Хайтов – ваятелят на словото Николай

Проф. д.н. Ивайло Христов

Николай Хайтов – ваятелят на словото

Николай Хайтов е измежду малцината български писатели, които са с задача в културата. Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, пореден и в триумфите, и в грешките си, без да се преценява с конюктурата и със мощните на деня. След Иван Вазов Николай Хайтов е най-българският публицист. Той пишеше единствено за България и българите, в никакъв случай не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е обвързван със съхраняването на духовната и физическата целокупност на Родината.

В редица свои публикации и изявленията Николай Хайтов намерено декларира, че е патриот, родолюбец, националист: “и преди, и в този момент ”, че това е “нормалното му агрегатно положение ”. Възпитан в любов към България, при него патриотизмът е орис, израз на родолюбие и гореща обич към отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната му система е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за отечеството – висша добродетел.

Неколкокротно той е споделял: “Не се отхвърлям от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която послужвам и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, с цел да остана правилен на себе си. Това, въпреки и скъпо да се заплаща, ми обезпечава чисто сърце. ”

Николай Хайтов бе освен публицист в класическия смисъл на тази дума, а човек със мощна социална жила, с характер на държавник, който живо се интересува от нашата актуалност. На литературата той гледаше като народополезна активност. В това отношение той се родее с създатели като Захарий Стоянов, Антон Страшимиров, Димитър Талев.

Съдбата на България и българите бе изпепеляваща пристрастеност в творчеството на Николай Хайтов. Цялото му дело е подчинено на концепцията да увеличи и укрепи националната горделивост на българина.

Огромното по размер и разнолико художествено завещание на Николай Хайтов е изумително монолитно като мисъл, възприятие, нравственос, хармония. На визитната му картичка може да се запише: поддръжник на естествената хубост въодушевен скулптор на изящното слово, патриот, труженик на обичайни народностни полезности, последовател на един доблестен консерватизъм, който провокира почитание. Неговото кредо под заглавие “Десет божи заповеди за писателя ” е записано в дневника му от 8 април 1974 година Там, апропо четем: “Обичай хората макар техните грехове и се опитвай да видиш в тях положително! Ако не го откриеш, измисли го! ”; “Бъди правилен на себе си и на никого другиго! ”; “Вярвай в оправянето на света макар всички доказателства на историята за противоположното! ”; “Не пожелавай друга власт с изключение на тая, която ти дава писането, тъй като пътищата на властта и на творчеството са противоположни! ”. Николай  Хайтов, като същински труженик на божието слово, следва тези скрижали и ги завеща на потомците.

Ако преразказвам литературния историк и критик Петър Велчев, Николай Хайтов безспроно има щастлива креативна орис, само че истината е, че той се самосъздава с помощта на своя твърд, недопечен темперамент, мощен инстинкт за живот, безподобно усърдие и непреклонен оптимизъм. При това става дума освен за осъществяване на дадена свише художническа заложба, само че и за отстояване на мирогледни и обществени позиции, което не е лесна работа. Спираловидно е развиването на феномена Хайтов в нашата просвета и литература Започнал като добър очеркист в сп. „ Наша татковина “, той се изявява като създател на краеведски монографии и пътеписи, доближава безспорни чисто литературни върхове в есеистиката на “Шумки от габър ” и в белетристиката на “Диви разкази ”, с цел да се насочи към биографични очерци за бележити исторически персони, а по-късно задълго се отдава на една журналистика от висок сан, отдадена на пареши тематики: непорочност на езика, трусовете на екологията, ориста на българите мохамедани. В нея той влага буйните си безредици във връзка недъзи, от които обществото ни не е спряло да страда, споделя паники за ориста на българския език, подлаган на всевъзможни злоупотреби, разчопля тъмните истории към гроба на Васил Левски, до последния ден на живота си, с перо и слово, се бори против всевъзможни опити за очистване на българската национална самородност в сгода на користни външни и вътрешни ползи.

В българската белетристика Николай Хайтов има свое непокътнато място като занаятчия на един сложен род, какъвто е разказът, като красноречив представител на сказовата повествувателна форма и най-много като публицист, у който националното по-ярко се разкрива посредством районното и по този метод се включва в света на непреходните всемирен полезности. Това мощно личи в книгата “Диви разкази ” (1967), в която Хайтов е и художник, и народопсихолог, и съдник на нравите. В „ Диви разкази “ Николай Хайтов се стреми да открие човек в индивида. И го намира в своите „ диви “, „ неопитомени “ герои, живеещи с ритъма на природата и нейните цикли, в унисон с универсалните всемирен послания. Още в описа „ Козият рог ”, появил се в есеистичния алманах „ Шумки от габър ”, Хайтов демонстрира своя пиетет към трагичните, мощните, изключителните характери, носещи бездънен подтекст. На фона на една „ кървава история ”, нормална за времето на робството и срещана в голям брой други текстове, Николай Хайтов гради огромното си философско резюме. А то е за неразгадаемата загадка мощ на дамата и за подмолните страни на отмъщението, което в последна сметка не носи задоволство на индивида, а го изпълва с смут и обезсърчение.

Подобни всемирен хрумвания носят и останалите разкази на писателя. Създадени като реакция на еснафщината, издребняването и отчуждението на актуалния човек, както и от порива на Хайтов по красивите, цялостните натури, те са лишени от интелектуален песимизъм и резигнация. „ Диви разкази “ оферират среща със мощни характери, буйно влюбени в своята истина, изглеждащи нерядко като „ чудаци “, извървели пътя от дребните си светове и домове до сантиментално извисени облици.

Разказвайки за изконни полезности: доблестта, достолепието, човещината, мъжеството, любовта, гибелта, самоотвержеността, Николай Хайтов в действителност отхвърля измяната, отчуждението, меркантилността. Историите, пресъздадени в “Диви разкази ”, не са нищо друго с изключение на израз на устрема на индивида по обсег, на вътрешната му нужда да надскочи себе си. Затова героите на Николай Хайтов претърпяват като персонална драма користолюбието, измамата, лицемерието. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли индивидът по-добър, или ще си остане подобен, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те описват за най-силното си прекарване, най-острия спомен – за нещо, което е преобърнало целия им живот. То може да бъде една огромна обич – трагична или трагична, една обвързаност или едно наказване за безволие и боязън, за безвъзвратен пропуск, който тежи до гибелта. Един живот – една огромна мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете.

През последните няколко години от живота си Николай Хайтов, посредством някакъв нов, необикновен гърмеж на сила и продуктивност, съумя да напише значими, нужни книги като “Време за разхвърляне на камъни ”, „ Който има ухо да чуе “, двутомника “Троянските в България ”.

Макар официално да ги причисляваме към публицистиката, те не отразяват единствено злобата на деня, а всъщност са дълбоки, трагични размишления за съдбините на нашето родно място, от ден на ден превръщащо се в лесна плячка на враждебни геополитически сили и ползи. Няма различен актуален публицист, който толкоз постоянно да написа за обезбългаряването в духовната сфера, за разрушаването на старите добродетели, за опитите да се потисне и изтрие националното ни схващане. Това са проблеми, които минават през цялото му творчество, трансформирайки се в негова орис, в част от устрема му да не бъде съдружник на безобразията, лъжата и насъбраните мълчания. В една от последните си книги – “Който има ухо, да чуе ” (2001), създателят показва, че е податлив да се съгласи със популярната мисъл на Марк Твен, че “цялата истина може да се каже единствено от оня свят ”, само че с едно изключение: “Истините, които засягат ориста на цели нации, не трябва да се отсрочват за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, само че огромните истини за времето би трябвало да се изричат, до момента в който то не е изтекло. ”

Творчеството на Николай Хайтов през последните години на неговия живот е опозиция против лъжливите хрумвания и доктрини в политиката и обществото. Написани с ботевски жар, публицистичните му текстове демонстрират механизма на подмяната на полезностите. Процес, в който развратът получава опция да се самоизобрази като добродетел, подлостта като почтеност, унизеността като почтителна легитимация, миниатюрността на идивида като негова свърхобемност.

Наивно е да кажем, че публистиката на писателя от 90-те години на ХХ век дава отговори или предписания. Николай Хайтов минимум беше податлив към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с обич и ненавист (любов към България и ненавист към предателите), последените му книги поставят оцет в “напарфюмираната, розова мътилка на оптимизма ”, трансформирайки се в безмилостен летопис на една от най-страшните рецесии, в които е попадала страната ни.

И неслучайно на 3 юли 2002 година на опелото на писателя в софийската черква “Св. Седмочисленици ” Никола Радев назова Николай Хайтов деятел, жертван на словото, оставящ непреходни книги. Всичко, излято отдолу под безпощадното му перо е откъртено от душата, от нейните злачни и божествени глъбини и носи изутробната целокупност на индивида. След Иван Вазов той е единственият български публицист, който се радва на всенародна популярност. Тази популярност ще пораства от ден дневно и ще бъде наша разтуха, вяра и религия, че ще пребъдем като народ.